Проф. Антоанета Христова: Работим индивидуално добре, но не и в група

Интервю на проф. Антоанета Христова за “Животът днес”

Какво точно изследва политическата психология?

Тя е много стара наука, защото се занимава със субектите на политиката – а това са политическите партии, политическите лидери, всички институции, които управляват хора и в чиито ръце са процесите на взимане на решения и реализацията им и естествено, избирателите. Още Аристотел говори за това как трябва да се управляват хора, за личността и за групата в управлението на държавата. Но като научна дисциплина политическата психология се оформя в края на 20-те години. Много интересна наука е, мощен инструмент за прогнозиране и за анализ.

Става ли по-любопитен обектът на изследванията заедно с големите промени?

Той винаги е интересен. И при социализма би бил интересен, но тогава не е допускано да се развива психология, защото се разкриват обективни характеристики и анализи, които поначало се противопоставят на манипулацията. Това, което усещам като разлика отпреди, е, че оценявам през теориите, които познавам, много точно етапа на развитие на груповата психика и готовността, дори без социологическо изследване, за протичане на определени политически процеси. За които много изследователи говорят, но не могат да прогнозират по време. Примерно – кога ще бъдем по-развита демократична система, с ред в политическото говорене. Ред – това означава да знаем кой, от позицията на каква роля и от позицията на какви ценности и интереси говори. Когато мога да разчета ролята, ценностите и интересите, тогава диалогът става разбираем. До момента този диалог не беше разбираем, защото всичко беше смесено. С идването на НДСВ преди 16 години се разми започналият процес на диференциране на лявата и дясната ценностна идеология.

И вървим сега към разбираем диалог?

Никой не ми вярва – но моят позитивизъм, малък оптимизъм в момента идва от усещането, че индикации за старт на този процес имаме. Процес на окрупняване, оценностяване, тоест – влизане в нормализация на политическите дебати. Корнелия Нинова нормално влезе в опозиционна роля, нормално в момента управляващата партия се опитва да изчисти коалиционните отношения (по-трудно ще бъде, защото има и субект като обединените патриоти, който малко размества мотивацията на ГЕРБ да управлява с абсолютно мнозинство). Но въпреки всичко процесът е стартирал. Този процес вече е протекъл в развитите демокрации. Ако ние съотнесем това към развитието на организма държава и развитието на демокрацията като процес, би трябвало да се съобразяваме с това, че и там се разбиха политическите партии, появиха се нови, популистки… И ние сме хем с една крачка тук и сега, в същото време сме и с една крачка назад. Защото сме като малко дете, на което се налага да се развие бързо, да премине през няколко етапа в по-съкратени срокове. Налага се да минем през този вид ценностно разделяне.

Има ли критична маса хора, подготвени да водят процеса?

Засега имаме критична маса от хора, които действат по интуиция. А да разчитаме на интуицията е лоша идея. Имаме вече крайна необходимост от образование в сферата на политиката. Ще кажете, има специалност политология. Но политологията от университетите не е практичното знание, което трябва да се даде на политика, който вече е в практиката. Разбира се, че той трябва да знае теория, да има по-широко мислене и разбиране за същността на своята работа. Но това знание трябва да бъде съчетано с много умения. Те са свързани с познаване на секторните политики в България, с познаване на политическите школи и направления, развитието на политическите системи, на изборните системи, за да могат да имат точна рефлексия. Да имат отношение към смисъла на референдумите, да не бъде просто защита от мнението на хората – каквото виждаме в момента от страна на политиците. Ние изпуснахме, за съжаление, дълъг период, в който можеше хората да усещат, че градят живота си. А го изпуснахме, защото политиците тръгнаха да се съпротивляват на разумното прилагане на референдума като обучителен процес за упражняване на граждански права. И в момента сме стигнали дотам, че той е неглижиран, и според мен се върви все повече към отхвърлянето му като форма на ориентация или взимане на решения.

Политиците ли са по-интересни за изследване, или поведението на гражданите?

Въпросът е сложен, защото и двете страни са решаващи. Не можем да кажем, че гражданите у нас не са решаващи – в крайна сметка те избират. Ако имат повече знание за процесите в политиката, предполагам, че ще могат по-своевременно да реагират и да бъдат активни при събития, което съответно би ги предпазило от бъдещи политически своеволия. Но ние сме много млада демокрация и нямаме това знание, преценка като граждани точно какво става около нас. И за съжаление, имахме и много сбъркани анализатори през прехода, които обслужваха различни обекти, опитващи се да бъдат в елитарното политическо поле.

В минало време ли го казвате?

И в настоящето ги има. Тези хора – да не ги споменаваме в момента, не са толкова много и се знаят. Те заблуждаваха много дълго време. Примерно имаше теза, че многопартийността разширява демокрацията и избирателите са много по-представени. Същите хора създадоха митовете, че преходът е свършил. А той категорично не е свършил – във всяко отношение, икономическо, психологическо, социално, политическо. Всичко е фактор. Затова е важно да се познават и емоцията на гражданите, мотивацията, информираността им. За да можеш да разбереш до каква степен те могат да осъзнават и управляват процесите. От друга страна – как избират личностите, които ги представляват, какъв е механизмът при взимането на тяхното решение. Защото взимането на решение от гражданите в политиката е на базата на липса на информация. Има процеси на взимане на решение, типични за неинформираност. Познаването им също е част от изучаването на политическата психология.

Гражданската пасивност у нас е доминиращо поведение дори ако се сравним с други, неособено напреднали демокрации. Още ли си я обясняваме с турското робство?

Не, не с турското робство, но със социализма – да. С нескопосания ни преход – да. С безсилието, с усещането, че не контролираме ситуацията. Има много технологии да накараш гражданина да усеща, че контролира ситуацията, и много технологии да го спреш в това усещане. В целия преход бяхме подложени на внушението, че каквото и да правим, вървим в една посока, тя е начертана от някого. Неслучайно при нас много вирее идеята за голямата конспирация, за влиянието на външните фактори като нещо митично и плашещо.

Тази потиснатост, липса на самочувствие се констатира от всеки чужденец, прекарал известно време тук.

Да, и те често се възползват от нея. В същото време европейците не ни помогнаха да се чувстваме напълно равни. Дали те, или нашите евродепутати са виновни – това е още един въпрос, на който политическата психология може да отговори. Тъй като институционалната рамка в Брюксел ти дава възможност да участваш равнопоставено, такива са правилата.

Ако си подготвен, ако поне знаеш езици…

Да. Ако има личности, които могат да ни защитят интереса и да представят исканията ни. Знам от своя опит, имала съм контакт с много учени, които застават срещу тебе и налагат своите стереотипи – за познание, за произход, за място, където са учили, за свободно владеене на езика, примерно в моята сфера жените априори са на втори план. И е нужно наистина да имаш кураж, да имаш лично самочувствие, за да можеш да обърнеш отношението. Само от личността зависи дали другият ще те възприема с респект, дали може да те признае за лидер.

Разликата като цяло в нивото между парламентаристите от началото на прехода и днес е направо отчайваща. А очаквахме обратното, все по-знаещи и можещи да са избраниците.

Напълно нормална картина на фона на процеса на отчуждение от политиката, на фона на процеса, за който говорихме – усещането за безсилие да влияеш върху събитията. На фона на манипулациите, купените депутатски места. Казвам го като известна вече практика. Тези хора промениха средата в парламента. И психологът си задава въпроса – какво можем да направим? Трудно можеш да се пребориш с такава ситуация. Когато правилата са допуснали това, нищо не може да обърне системата, да я направи справедлива. Идва въпросът – щом можеш да си платиш депутатското място, учи и си плати обучението. За мен част от психологическата подготовка да управляваш е да знаеш, че ти си вложил в знанието си. Че не си се родил за политическата сцена. Талант, качества да управляват хора притежават малцина. Повечето трябва да придобият това управленско умение. Затова системите в развитите демокрации са направили така, че докато стигнеш до кметско, депутатско място и т.н., да вложиш много в собственото си развитие, което включва усилие – интелектуално и финансово.

Но се оказа – и в Европа, и в САЩ, у нас също, – че и без знание, с повече лозунгарски патриотизъм и арогантен популизъм може да стигнеш до позиция, в която управляваш хора.

И това е нормално. Защото темата на Европа в момента са проблемите на ЕС. Когато асоциираш този съюз с проблеми, веднага се отваря място за антипода на ЕС. Идва решението през патриотичната тема, през национализма. Има най-общо две теории – едната е да се развива държавата в нейната многоплановост, другата гледна точка е функционалната – да развиваш държавата си в зависимост от това какво допринася тя, каква е функцията ѝ в по-голямото цяло. Ние изобщо не стигнахме до темата какво допринасяме в ЕС. Нас ни блъснаха като стена проблемите в ЕС, това, че има и там негативни практики, че те не съумяха да ни приобщят бързо… А и видяхме, че примерно Белгия и Франция не владеят интегративните практики, понеже не са се справили с интеграцията на хората от бившите си колонии. Така че сблъсъкът с проблема предизвиква контрареакция. Затова патриотизмът, национализмът стана сериозна тема за цяла Европа. На наша почва също. Ние дори все още не осъзнаваме ползата от ЕС, въпреки че тя обективно е много голяма. Защо не сме я усетили е голяма тема и пак идва от незнанието как да се разказва за нея.

Безобидно ли е подхранването на користния „патриотизъм“, да се преиначава и губи самата същност на понятието?

Лошо е и е рисково. Особено на фона на информацията, че примерно на научни конференции в Русия се говори за края на ЕС и се мисли за тактика и стратегия на влияние „след ЕС“. Така че наистина е рисково на фона на глобалните интереси. И затова партиите, които работят върху патриотичната тема, са тематични партии. Те излизат извън моето разбиране за правилно разпределение на играта. Правилното разпределение на правилата на политическата игра е да имаме ценностно говорене не през тематика, а през начини за решаване на проблема. А тези начини биват предоставяни от идеологиите, колкото и да ги мразим. Примерно ще решим проблема за гласуването на българите в чужбина през лява ценност или през дясна ценност. Това дава алтернативи и тогава гражданинът може да прецени кое е по-близко до него. Лявото ще дава права на всички, независимо от това, къде живеят, дясното ще каже – по-добре е да си гледаме интереса и да разберем, че не всички сме равни. Това, което видяхме на последните избори, показа, че патриотичната тематика има ограничен таргет. Българите са прагматични, мнителни. Затова и толкова вървят жълтите новини, кой какво казал, другият какво му отвърнал… Ние малко си лежим на максимата – да ми е удобно, но само на мен, не в група, индивидуално да си подредя живота. Това е драма на нашето възпитание. Работим индивидуално добре, но не и в група – това е лошо за държавата.

Това може ли да бъде преоценено в името на развитието?

Да, ако има системи в образованието, които учат на това децата. Ако има ролеви игри и други съвременни форми на възпитание, чрез които ценностите да се подават по различен начин. Да се извежда значението на победата в група. Да има технологии, които да показват, че оценяваме в училище не само шестиците на отделния ученик, а и резултата на класа спрямо резултата на другия клас. Но нашето училище е скарано с такива практики. Защото върховите постижения са едно, но масовата система трябва да учи хората на ценността, че за да се чувствам добре, трябва да правя компромиси в името на груповата цел. Правилата да се живее в общност е също много важен обект за изучаване от политическата психология. Според теорията на много известна в политическата психология жена, проф. МакГроу – когато човек участва в групови процеси, трябва ясно управляващият процеса да знае как този човек си отговаря на въпроса – кой съм аз в груповия процес? Колкото повече възпитаваме хора, които се чувстват добре в груповия процес и имат положително усещане за своята роля в него, толкова повече ще бъдат мотивирани да се включват в действия в полза за общността. Затова човек трябва да се харесва, но и да се харесва като част от своята група.