Третият випуск в Институт за политика ще се казва “Пенчо Славейков”

Третият випуск на програмата „Обучение на политически лидери“ избра за свой патрон Пенчо Славейков. Официалната церемония по откриването и първата лекционно-практическа част се проведат в Трявна – родното място на поета.

До този избор обаче се стигна след интересен и емоционален дебат, в който алтернативи не липсваха. Основен „конкурент“ в надпреварата беше другата символна за Трявна фигура – Ангел Кънчев. Дебатите дадоха поле за изява на първите политически искри между присъстващите и заявка за колоритно представителство и сила на характерите. Групова задача беше на първата сутрин от обучението групата да направи презентация на патрона си.

Програмата е разделена на 5 сесии, като всяка е с продължителност 1 седмица.  Лекциите включват надграждането и усъвършенстването на комуникационните и презентационни умения, разширяването на политическите и секторни знания, решаването на кризи и конфликти, воденето на преговори, политическото лидерство и спецификите му в различните демократични системи, държавното устройство, работата на европейските институции, както и редица други полезни обучения.

Първите два випуска в Институт за политика избраха за свои имена Паисий Хилендарски и Константин Преславски.

ПЕНЧО ПЕТКОВ СЛАВЕЙКОВ
(1866-1912)

РАННИ ГОДИНИ
Роден е на 27 април 1866 г. в град Трявна, в семейството на Ирина и Петко Славейкови, които имат още шест деца – Христо, Иван, Рачо, Райко, Донка, Пенка. На едноименната улица “П. Р. Славейков” , която е запазила облика си на тревненската възрожденска архитектура, се намира къщата  музей “Петко и Пенчо Славейкови”, известна като “Славейковата къща”. В нея от 1835 г. до 1876 г. е живял бележитият български поет и възрожденец Петко Рачев Славейков. В тази къща са родени  деца му, между които и класикът на българската поезия Пенчо Петков Славейков. За бащата е било трудно да се грижи за него, но  намира пари да го изпрати  на училище. Славейков учи в родния си град Трявна  и в Стара Загора, където през 1876 г. баща му е назначен учител. В края на 1879 г. семейството се установява в София, където Славейков учи до 1881 г.

 УРОЦИТЕ НА ЖИВОТА
Той е свидетел на опожаряването на Стара Загора по време на Руско-турската война, споменът за което остава завинаги в съзнанието  на бъдещия поет. Тези „враснали тъй дълбоко в душата спомени“ служат на Славейков при работата му върху „Кървава песен“. След края на войната се премества в Сливен, през 1879 г. — отново в Търново, където Петко Славейков издава вестниците „Остен“ и „Целокупна България“, а Пенчо Славейков участва в разпространението им. Пенчо Славейков продължава образованието си в Пловдив. През 1883 г. е един от начинателите и водителите на ученическия смут в Пловдивската реална гимназия, против лошото преподаване на предметите, след като учители като Петко Славейков и Тройко Китанчев, по негови думи били заменени с „парфюмирани контета и умствено боси възпитатели“ –. едва 17 – годишен, но с изявена гражданска позиция!
По това време е под въздействието не само на баща си, но и на бащиния си приятел Петко Каравелов. През тези години се заражда любовта му към народното творчество. Бащата и децата записват народни приказки, песни, легенди, старинни предания. През януари 1884 г., след като заспива върху заледената Марица след невинна детска игра, заболява тежко. Въпреки продължителното лечение, за цял живот остават поражения — затруднен вървеж (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно. След тримесечна борба със смъртта Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на меланхолия, от които търси лек в книгите и в творчеството. В борба с неволята Славейков калява волята си и започва да гледа на страданието като на велик учител, извисяващ духа. Тази идея намира по-късно художествен израз в редица творби .
Към средата на 1884 г. семейството на Пенчо Славейков се връща в София. През 1885 г. той се сближава с Алеко Константинов. Двамата сътрудничат на списание „Библиотека Свети Климент“ с преводи от руски поети. През Стамболовия режим Славейкови, активни дейци на опозиционната Демократическа партия, преживяват тежки години. Всички братя, високообразовани хора, владеещи чужди езици, автори на стихове, журналисти, публицисти и общественици, като демократи и русофили са подлагани неведнъж на преследване и побоища. Това затвърждава критичното отношение на Славейков към стамболовизма и изобщо към тогавашната българска обществено-политическа действителност, подхранва политическия му демократизъм. През Стамболовия режим Славейкови преживяват тежки дни. С критично-обществен патос са пропити много негови стихотворения от края на 80-те и първата половина на 90-те години.
През 1892 г. Славейков заминава да следва философия в Лайпциг. От там сътрудничи редовно на списанията „Мисъл“ и „Българска сбирка“, създава поемите „Ралица“, „Бойко“, „Неразделни“ и други класически епически песни, първите глави на епопеята „Кървава песен“, много от миниатюрите в „Сън за щастие“. Много полезно за неговото творчество се оказва познанството с Мара Белчева, с която имат сходни интереси като поети и писатели и остават близки приятели за цял живот.

ЛИТЕРАТУРНИЯТ КРЪГ „МИСЪЛ“
Славейков се завръща в България в началото на 1898 г. и през същата година става действителен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките. Назначен е за учител в Софийската мъжка гимназия и е командирован в Народната библиотека в София. Става близък помощник на д-р Кръстьо Кръстев в редактирането на сп. „Мисъл“ и е в центъра на литературния кръг „Мисъл“. Литературният кръг се стреми към идейно обогатяване на българската литература, издигането на нейната проблематика до равнището на актуалните въпроси на съвременността, художественото ѝ обновяване, изравняването ѝ с най-високите образци на световното словесно изкуство и „европеизиране“. Противопоставят се на принизения битов реализъм и не приемат творчеството на Елин Пелин, Иван Вазов и др

РАЗТЪРСВАЩАТА ЛЮБОВНА ИСТОРИЯ
Много важен аспект от неговия жизнен и духовен път е любовта му с поетесата Мара Белчева. Среща я през 1903-а на една вечеря. Мара Белчева е овдовяла само на 23 години. Съпругът ѝ Христо Белчев е застрелян по погрешка при атентат срещу министър-председателя Стамболов.Онова момиченце, което Славейков бегло познава от детството си, се е превърнало в прелестна млада дама с изтънчени маниери, с безупречно поведение, с чувствителност и интелект. След онази майска вечер през 1903 г. срещите на двамата зачестяват. Връзката между Славейков и Мара Белчева – две необвързани, но толкова различни личности, предизвиква недоумение, неодобрение и открита враждебност. И Славейков, и тя имат по няколко нещастни връзки зад гърба си, познават отчаянието на неосъществената любов и са свързани силно емоционално и чрез общите си интереси. И двамата познават нещастието, самотата и неразбирането. Тогавашна София е все още малък град, населен от малообразовани, но претенциозни еснафи, които хранят душиците си с чуто-недочуто за живота на по-известните. За тях е странно и непонятно поради какво тази изискана дама, ухажвана от толкова значими личности, дори от самия княз Фердинанд, е благосклонна към този хром и вечно сърдит литератор. Истински щастливи двамата се чувстват само в кръга на приятелите от списание “Мисъл” и когато са в странство.  На 28 май 1912 г. поетът издъхва в ръцете ѝ. През 1921 г. Мара пренася костите му в България. До края на живота си тя живее под наем и няма собствен покрив. Става милосърдна сестра и учителка по време на Междусъюзническата война през 1913 г.

ДИРЕКТОР НА НАРОДНИЯ ТЕАТЪР
Пенчо Славейков е поддиректор (1901 – 1909) и директор (1909 – 1911) на Народната библиотека, директор на Народния театър (1908 – 1909). През септември 1908 г. предприема с театъра турне из Македония, което в Битоля, Прилеп и други селища се превръща в културна и обществена манифестация, чийто вдъхновител е поетът директор. За краткия си престой в Народния театър Славейков се проявява като енергичен, високоерудиран и талантлив ръководител и режисьор. Бранейки независимостта на театъра от некомпетентни вмешателства, влиза в конфликт с министъра на просвещението Никола Мушанов. С УПОРИТИЯ СИ ХАРАКТЕР ВИНАГИ ОТСТОЯВА ОНОВА, В КОЕТО Е УБЕДЕН. ОЩЕ ОТ МЛАДИНИ, в него се наблюдава изразен СТРЕМЕЖ ЗА  БОРБА ЗА СПРАВЕДЛИВОСТ. На 10 юли 1911 г. министърът на просвещението Стефан Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава уредник на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Славейков не заема длъжността и заминава за чужбина. Преди да отпътува, председателства събрание, на което се учредява клон на дружеството „Приятели на руския народ“ . В края на август Славейков е в Цюрих, където го посреща Мара Белчева.

ПОСЛЕДЕН ПРИСТАН
Пенчо Славейков живее в различни селища . Силният душевен гнет влошава здравето му. Славейков прави героични усилия да работи. В края на ноември пристига в Италия. Най-дълго се задържа в Рим – три  месеца. През май 1912 г. отново е на път – през Флоренция, към Енгандините, към планината, търсейки лек за тялото и душата. В края на месеца пристига в малкото курортното градче Брунате, разположено между езерото Лаго ди Комо и град Комо (Италия), където на 10 юни умира. Погребан е в селското гробище, а през 1921 г. костите му са пренесени в България. Поради преждевременната му смърт предложението на шведския академик Алфред Йенсен, преводач на „Кървава песен“ и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда, не е разгледано от Нобеловия комитет.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Пенчо Славейков остава един от най големите творци на българската литература след Освобождението, завладян от идеите за европеизиране на литературата ни. Докоснал се и съпреживял духовната култура на Запада, Изтока и античността, той носи в себе си здравата народностна мъдрост, българския национален дух, борческите  и демократичните традиции. Нежен и вглъбен, Славейков е привличан винаги от съдбовните промени в живота на народа си. Макар и устремен към общочовешкото, той не губи никога връзката си с българската почва и с българската си душевност.

Като мото в живота си Славейков приема думите на Лудвиг ван Бетовен: “Да създавам само велики неща – ето към какво е склонен моят ум..”